България – мечтана дестинация за dark tourism ?

Има един сегмент от туризма, който България упорито игнорира. Това е т.нар. dark tourism, наложил се като печеливша индустрия по света. 

Click on image to open Gallery

Годишно десетки хиляди негови почитатели потеглят по следите на близкото минало, за да се потопят в злокобната атмосфера на обезлюдени градове, изоставени магистрали, концлагери и затвори, превърнати в музеи, и прочие непонятни за масовия турист атракции. 

Хитови дестинации за подобни мрачни пътешествия са бившите страни от соцлагера, които с фантазия и чувство за хумор, разработват комунистически маршрути за любопитни или носталгично настроени пътешественици. Но не и България.

"Фабриката е рожба на българо-съветската дружба" гласи избледнелият лозунг на 
призрачна постройка в родопския град Рудозем

Не е необходимо да ходиш чак до Чернобил, за да попаднеш на призрачно място. Достатъчно е да отскочиш до Северозападна България. Там те очакват навяващи тъга и меланхолия села и градове, тънещи в самота и разруха с изоставените им заводи, разпадащите се панелки, пустеещите селскостопански постройки и… избледнелите символи от комунизма! Подобни паметници на рухнали комунистически идеали откриваме из цялата страна. 

Северозападна България или "The day after tomorrow"

Каква по-умилителна гледка за всеки уважаващ себе си привърженик на dark tourism! Въпросът е, че стане ли дума за социалистическото й наследство, страната ни се държи като свенлива девойка. „Ние се срамуваме от комунистическото си минало, искаме да го забравим и… да го скрием” – обяснява 32-годишната Цветелина Цанкова – собственик на единствения специализиран туроператор у нас, който организира т.нар. „комунистически тур за носталгици”. И добавя:  

„Най-вероятно наистина не сме го преосмислили, не го приемаме като история, като минало, а все още го свързваме с настоящето. Когато посещават Националния исторически музей, чужденците питат защо историята ни е показана до 1943-44 г., след което продължава с… химикалката на Георги Първанов, с която е подписал договора ни за членство в ЕС".  

Язовир Копринка или бившия яз. Георги Димитров, погълнал няколко села,
 заедно с останките от древния Севтополис

Цвети се чуди как така в експозицията не е отразен цял един съществен 45-годишен период, времето на тоталитаризма. „Къде е социалистическият отрязък от историята ви?” я питат хората. "А обясненията, че е още рано да го експонираме, защото трябва да минат поне 80-100 години, докато го осмислим, буди недоумение.”-обяснява младата собственичка на туристическа агенция.

А иначе dark туристите – предимно шведи, белгийци, французи и американци, никак не скучаят в България, защото тук определено има какво да видят и да снимат. Цвети разказва как чужденците изпадат във възторг от пустеещата, оставена на произвола на времето и природата, индустриална зона на град Перник – някогашен проспериращ център на стоманолеенето у нас. 

 Ленин и Маркс са на почит  в старопланинското село Селце!

Да не говорим за Северозападна България. Развитият индустриален регион по време на соца беше буквално опустошен в годините на прехода. Доколко тези „забележителности” обаче са символ на 45-годишната тоталитарна държава или са по-скоро белег на последвалите 25 години мъчителен, несъстоял се демократичен преход, е въпрос на лично тълкуване. 

В соцмаршрутите на чужденците се вписва Паметникът на съветската армия в сърцето на София, както и построените в средата на ХХ век язовири, „погълнали” цели селища, заедно с църквите им. Пътешествениците разглеждат типичен апартамент в нашенска панелка, отбиват се в оцелял през годините на демокрацията хоремаг, за да си купят лимонени резенки и да видят какво означава празен магазин.  

Но когато настояват да посетят някой музей на комунизма, остават разочаровани, щом разберат, че такъв в България няма. „Питат ни как така всички бивши соцстрани си имат музеи, които разобличават тоталитаризма, но не и България” – разказва Цвети и добавя, че често й задавали следния въпрос: „Не можем ли да посетим бившия концлагер на дунавския остров Белене?”. 

Някогашният най-голям завод за електромери на Балканите стърчи самотен и
ненужен в местността Калето над град Никопол.

За жалост от концлагера няма запазени сгради и помещения. Защо ли? Истината е, че  по света хората са свикнали,  такава информация да не се крие. "В останалите посткомунистически страни е широко разпространено виждането, че историята трябва да се помни, за да не се повтаря. Тези страни се опитват да запазят места, които напомнят за близкото минало.”-казва Цвети. 

Хората, живели отвъд Желязната завеса, продължават да ни възприемат като „бивша социалистическа страна”. Те искат да разберат как българите са оцелявали 45 години в еднопартийно общество със забрана на частната собственост, политически репресии, цензура, планова икономика, ДС и пр. Оказва се обаче, че не само комунизмът буди любопитство, но годините на преход, опустошили цели райони на България. 

Изоставени села с по един-двама възрастни жители на фона на приказно красива природа, пустеещи градове с нащърбени панелки и рухнали къщи, някогашни фабрики, превърнати в руини… 

Тези обекти биха могли да се превърнат в примамка за феновете на dark tourism и да донесат пари на държавата. Стига да успеем най-сетне да се дистанцираме от годините на социализма и да проявим щипка въображение и… чувство за хумор. 

А иначе България отдавна присъства в най-популярните специализирани сайтове за мрачни пътувания. Просто е въпрос на време да преосмислим близкото си минало. Дано това не ни отнеме 80-100 години!

Пътешествия без край . Венета Николова